Поетични акценти

[Стихоинтервю]

Автоинтервю за поезията и за себе си?
Всяка творба е разговор на поета със себе си,
с времето, и би трябвало да се приеме
като стихоинтервю.
Аз нямам отговор за поезията.
Тя може би се нарича детство,
може би носи разковничето на младостта,
може да бъде мъдрост, но ни едно от тези определения
не може да е пълно за мене, авторката,
камо ли да го предложа на читателите.
Поезията — може би това е неуловимото,
необхватното, защото тя е заредена
с най-човешкото чувство, което не подлежи
на обяснение — обяснението ще развали магията.
Дълги години вървя към нея,
дълги години искам да ме почака
в равнината или в планината,
но тя е винаги някъде напред
и аз продължавам да я търся.
Пътищата към нея са трудни,
понякога се препъвам, понякога се обърквам,
понякога изоставам, но щом чуя нейния
далечен глас, аз се изправям отново над нивата
на белия лист...
Тя няма път, тя няма образ, тя е само дух,
който трябва да докосна.
Все едно да тръгнеш по лунната пътека
над морето и по нея да стигнеш до луната.
Може пък това да е поезия, но както някога,
когато за първи път седнах пред белия лист
и не попитах защо пиша стихове,
така и сега не мога да кажа какво е поезия.
А що се отнася до нейното място в живота ми
и какво е тя за мене, мога да отговоря направо:
тя изпълва живота ми, защото е моя съдба
и аз не мога без нея.
Бих искала обаче това да чуя за себе си
от самата поезия.
И продължавам да я търся,
защото коренът й е земен,
но върхът й е небесен.
До нея се достига мъчно.

Все такава ли...

Bсe такава ли аз ще остана?
През полето пътека минава,
а пък аз -
през Балкана,
през онези неземни дъбрави,
през онези чукари в безкрая,
завъртели скали тъмнооки,
с изподрани ръце да узная
колко много Балкана висок е.
Все такава ли aз ще остана?
Над река дълъг мост преминава,
двата брега с ръцете си хванал,
а пък аз -
през реката направо
през водата,
опасна до края,
през вълните -
русалки жестоки,
да открий сама,
да узная
колко там река е дълбока.

Кой

Кой е плакал за мене
под угасналите небеса?
По тревите има пак роса.

Луда земя

Лудогорие – шир лудокрила,
Лудогорие – луда земя.
Дай ми щедро от своята сила -
аз съм твоя докрай дъщеря.

Дай ми страшната, земната лудост,
дето вдига над тебе жита,
скрити думи у мен да събуди
и над мен да шуми песента..

Дай ми ти чернозема си плоден,
слънце сейне ли в мене зърна,
като тебе над път необходен
да избликне от мен топлина.

Като тебе да бъда безкрайна
и богата – с пшеници, с гори.
Довери ми вековната тайна,
свойта песен ми ти довери..

И приседнала в твоите скути,
аз сега се превръщам сама
в Лудогорие – луда кошута,
в Лудогорие – луда земя!

Мълчание

   Звездите не шумят.
   Те греят мълчаливи,
затуй остават винаги красиви.

Нестинарски припев

Нестинарска игра не играя,
както моите древни сестри,
под нозете си днес да узная
как големия огън гори.
Аз го нося при своите срещи
и когато дръвче разцъфти,
под гърдите дълбоко усещам
как започва у мен да пламти.
Запламтява земята у мене,
запламтява небето добро
и сърцето ми,
огън-червено,
там върти нестинарско хоро.
И затуй не играя аз боса
върху огъня,
върху жарта.
Аз в сърцето си само го нося,
за да стопля навеки света.

От жарта ти ида

Зеленоока моя, златокоса,
безкрайна моя, бяла равнина,
където мина, твоя тайна нося
и твоя земна, житна топлина.

От теб са тези пътища у мене,
от теб са тези мои гласове
и като клас пшеничен устремена,
усещам в мене твои светове.

От теб е тази дълголетна жажда
да бъде пълен с птици моя ден
и песен моето сърце да ражда,
каквато си родила преди мен.

Затуй през нощите и аз обичам
да бъда за деня далечен зов.
Започвам аз на тебе да приличам
сега дори и в своята любов.

Родена в тебе, от жарта ти ида,
и като теб, с душата на жена,
очаквам все до себе си да видя
една висока, мъжка планина.

Покрит въглен

"Дори от най-щастливата любов
накрая само болката остава."

И си казваш сега -
всичко свърши,
всичко вятър невидим прекърши,
няма вече любовни лазури,
няма ехо от първите бури,
нито блясък от зрелия огън.
Стига, стига,
за бога!
И земята наесен умира,
но под нея тревата напира,
да поникне зелена надежда.
И небето смалено изглежда,
но високо, зад облаци скрити,
пак остават да светят звездите,
непомръкнали. ясни,
всевластни.
Значи - нещо след време остава,
значи - има следи от жарава,
значи - има го смисъла скрит.
Аз приличам на въглен покрит,
който прави през нощите стари
закъснели,
но страшни пожари.

Старинна монета

Едно предишно царство тя е,
    направено изпод земята,
да издаде най-сетне свойта тайна.

Усещане

     Надеждата прилича
на онази малка пряспа под върха,
  която никога не се стопява.

Устрем

Не ме покривай с покрив керемиден –
не ме зазиждай с четири стени,
защото има мъдрост много стара,
че песента във клетка не звъни,
че птичката затворена умира
с отправени в просторите очи.
Дори смъртта когато я прибира,
тя пак дочува песен да звучи.

Не ме кори за нощите ми будни,
че тясно ми е в мекото легло,
че сън когато в клепките ти легне,
аз литвам с мое мъничко крило
при хората с далечни, земни друми
и спирам – скитница – до всеки праг,
и пращам много нежни думи
след всеки заминаващ влак.

Земята топла с две ръце обгръщам,
очи отправям в ярките звезди
и цялата се устремявам
към неизбродените висоти.

Не ме съди за мойто безпокойство,
за жаждата напред да се стремя.
В кръвта си нося непокорство,
преляно в мен от моята земя!

Гиздавата Юлка

Върне ли се у дома,
и остане caм-сама,
Юлка най-обича
всичко да облича:
блузката на мама,
шапката от слама,
синята поличка,
бялата якичка и
със бабиния шал
става просто...
папагал.

Ездач

Вятърко си взе камшика
от кора на трепетлика,
а сред речните води –
две тръстики за юзди.

Гледа – бягат с буйни гриви
перести, сребристосиви
облачета две крилати.
Ех, че кончета ездати!

Вятърко юзди размахва,
кончетата сиви яхва
и от сутрин чак до здрач
той е техният ездач!

Най-добрата люлка

Ето на - ръка на мама,
ето на - ръка на тате,
като мене няма, няма
по - щастлива на земята.

Погледнете, погледнете –
между тях сега се смея,
че ръцете им са люлка,
на която се люлея.

Те ме вдигат нависоко,
стискам им ръцете - двете,
че това е най-добрата
детска люлка под небето.

Ода за книгата

От тебе, моя родна книга,
високо детството лети.
И няма аз да кажа - стига,
когато твоя глас шепти.

Гнездо си ти на синя птица,
на синя песен си гласът,
на синьо утро си зорница,
на силни стъпки ти си път.

От твойте страници-светини
мечтата шепне ми: - Ела!...
И двете ти корици сини
приличат днес на две крила.