РАЗГРАДСКАТА ЧИТАЛИЩНА БИБЛИОТЕКА (1870-1904)
Народно читалище “Развитие” в Разград е сред първите български читалища, основано месец декември 1869 г. Основоположник е бележитият учител и книжовник, известен български общественик и възрожденец - Димо Вълчев Хранов (1846-1915). На 26 януари 1870 г. вестник “Македония” съобщава в кратка дописка за голямото дело - основаването на читалище в град Разград. През периода 1869-1879 г. читалището се именува “Съгласие”, а от 1879 г. е преименувано на “Развитие”.
Димо Хранов пристига в лудогорското село Арнауткьой (дн. село Пороище), Разградско през 1868 г., а следващите две години е главен учител в Разград. Още с идването си в града агитира за основаване на местно читалище, което да се превърне в център за културно-просветна работа в града и окръга. И учредяването става факт, на събрание през м. декември 1869 г. присъстват 12 човека измежду най-видните местни граждани. Избрано е първото читалищно настоятелство в състав: Димо Хранов-председател (през периода 1869-1871 г.), членове - Никола Димитров (книгохранител), Петър Икономов (писар), Стефан Михов (съкровищник) и пет съветници. Целта на Разградското читалище е „Да работи за умственото и нравствено развитие на членовете си и гражданите, да обедини всички български граждани в едно и им вдъхне самосъзнание на български дух в тях, като поддържа библиотека, доставя разни книги, получава списания и вестници, урежда сказки, дава театрални представления, да спомага на бедните ученици и да се грижи за добрата наредба на селските училища в окръжието, като ги вземе под свой надзор и като се старае да им намира добри учители и пр.” Още през първата година на съществуването си читалищното настоятелство започва да развива усилена дейност. „От записаните доброволни помощи и от членските вноски – впрочем скромни – се доставиха разни книги, списания и вестници. От последните се получаваха всички български списания и вестници, един френско-английски вестник и един турски. Читалището се пълнеше с граждани, особено в празнични дни и вечер след работа. Драго бе человеку да гледа как младежи, които по-рано пълнеха кафенетата, сега, след отварянето на читалището, тези младежи го посещаваха и четяха книги, списания, вестници или се разговаряха за научни работи. От време на време в читалището се държаха сказки от председателя или от някои други членове на читалището по разни научни предмети, по дружествения и обществен живот, по черковния въпрос, който тогава се решаваше и се намираше в разгара си и пр. На тези сказки присъствуваха доста граждани, които с голям интерес и внимание ги слушаха.” - пише Димо Хранов. (Юбилеен сборник по случай 35-та годишнината на разградското читалище "Развитие" 1869-1904 г. Разград, 1904
За кратко време читалището става център на културния живот в града, поема ръководството на училищното дело, обсъжда въпросите на борбата за църковна и политическа независимост. Основна грижа на читалищните дейци са училищата в целия Разградски край, работили усърдно за развиване на театралната самодейност в града. В своите спомени по основаване на първото разградско читалище, Димо Хранов споделя: „Един симпатичен институт, който израсна непосредствено из недрата на народа и спомогна, за да се култивират умствени, нравствени и обществени добродетели в него, бе читалището. То се появи от нуждите и стремежите към развитие и обществен напредък… Училището и читалището, създадено и въздигнато също от учителството, са отивали винаги ръка за ръка: в училището се образува и възпитава младото поколение, в читалището – с чисто българска демократична уредба, се дава упътване и насока на всички стремежи от обществен интерес…Читалищата в турско време имаха не само народо-просветителна цел, но и патриотична: редом с училищата те бяха културни средища за самосъзнание националното чувство в българина… добре уредените читалища са културни центрове, където любознателният българин разменя мисли по обществени въпроси и, при липсата на държавни и общински библиотеки, те му дават избрано четиво, публични сказки по разните клонове на науката и живота, да се ползва от тях и по този начин да се образова, като допълни недостига от полезни знания. Нещо повече: там, в читалището, българинът чете не само вестници и журнали, това е най-малкото, там той вижда напредъка и развитието на общочовешкия и частно на българския дух в научно отношение... Нашето читалище, освен това, трябва да бъде център и на художествен и поетичен интерес. Читалището трябва да примирява и обединява гражданите към приятелски живот и да събужда в тях граждански добродетели. Най-сетне, в читалищата ние бихме искали да изпъква и общественото мнение – тоя регулатор на обществения живот…”.(Юбилеен сборник по случай 35-та годишнината на разградското читалище "Развитие" 1869-1904 г. Разград, 1904)
Чрез читалището Димо Хранов развива активна народополезна дейност. Полага грижи за привличане и квалифициране на учителите, организира провеждане на периодични сбирки за обсъждане проблемите и подобряването на образованието в града и региона. По предложение на Д. Хранов, читалището раздава на бедните ученици от селата учебници. Той полага много усилия за укрепване на разградското читалище. Става инициатор на първото театрално ученическо представление, а по-късно и на театралното дело в града, където се проявява не само като артист и режисьор, но и като драматург. Подпомага и подготвя създаването през 1870 г. на първото женско дружество в Разград. Под негово ръководство е организирана първата читалищна библиотека, през м. февруари 1870 г., която се завежда от нещатен библиотекар, наричан по него време „книгохранител”, и това е Борис Аврамов. В създадената читалня са предоставени на широк кръг читатели получаваните по абонамент всички легални вестници, списания и доставените книги. Там се изнасят и сказки по различни въпроси, като един от най-желаните оратори за населението става Димо Хранов. Получават се всички български списания и вестници, един френско-английски вестник (Levant Herald) и един турски. Читалището се пълни с граждани, особено в празнични дни и вечер след работа.
Невъзможно е да си представим живота в Разград и окръга от септември 1869 година до края на август 1871 година без Димо Хранов, без неговата голяма ерудиция и инициативност, без неуморните му възрожденски усилия, без горещото му родолюбие и всеотдайност, без неговия ораторски талант, натрупан опит, голям такт, преданост на делото и завидна човечност. За две години той прави цяла епоха в просветното дело в Лудогорието, като не само организира по новому просветните институти, но ги ръководи умело, превръща ги в решаваща водеща сила и постига висока ефективност. През есента на 1871 г. Хранов напуска града, за да продължи образованието в Чехия, където учи в Земеделска академия. Въпреки, че напуска Разград, Димо Хранов никога не го забравя и поддържа постоянна връзка с културните дейци от града. Допринася много за отпечатване на издадения за първи път в страната през 1904 г. юбилеен сборник по случай 35-годишнината от основаване на първото разградско читалище. Най-ценни са неговите “Спомени по основаването и дейността на първото българско читалище “Съгласие” в Разград”, които са важен източник за изучаване културата на града от края на 60-те и началото на 70-те години на ХІХ век. Димо Хранов е обявен за “Почетен председател на читалище „Развитие”. Неговите заслуги за просветната, читалищната и културната дейност в Разградски регион са оценени от признателната общественост и е удостоен със званието “Почетен гражданин на град Разград”. Умира в София на 12 август 1915 година.
Продължител на читалищното дело от 1871 г. е Андрей Цанов – главен учител, интелигентен и образован, който работи с възрожденски ентусиазъм и поддържа у гражданите стремеж към просвета и самообразование. Негови приемници стават Тодораки Николов и Никола Сукнаров, които още повече спомагат за превръщане на читалището в любима школа за обществена просвета и култура. То вече разполага с „книгопродавница”, има назначен библиотекар, получава вестници, списания и книги. През 1876-1878 г. читалищната дейност замира, книгите са пренесени и заровени на различни места, много са унищожени. Възвръща своя нормален живот след Освободителната война, с главна цел културно-просветно развитие на града. Някогашното читалище „Съгласие” първоначално не разполага със собствена сграда, помещава се в къщата на Петър Икономов. През 1872 г. читалището се настанява в новопостроеното тогава училище в църковния двор, където се помещава до 1876-1877 г. След Освобождението, читалището е настанено в хубава едноетажна къща на ул. „Раковски”. Започва подписка за набиране на средства за читалищен дом, която завършва успешно. Чехът Ян Буфа изработва плановете и през 1890 г. читалището вече има свой дом - в Разград е открита първата читалищна сграда, която в продължение на 60 години е център на духовния живот в града.
За разнородната, но системна дейност на ръководителите на читалището от основаването му до Освободителната война, за националното пробуждане на населението в Разградския край, свидетелстват протоколите на читалището от 1871 до 1878 г. От дневниците на класния учител Никола Хр. Сукнаров, председател на читалищното настоятелство 1875 -1876 г. (виден обществен деец, министър), става ясно, че без най-главното условие – реда, е невъзможно трайното съществуване на каквото и да е обществено учреждение, Според устава на читалището, на редовно заседание на читалищното настоятелство на 7 ноември 1875г. е избран един книгохранилник, който да държи протокол на находящите се книги в читалищната книжарница и с общо одобрение за такъв е избран учителят Георги Кърджиев. На заседание, 14.11.1875 г. председателят Сукнаров прави предложение, събранието да си купи едно годишно течение от ІІ годишнина на вестник „Ступан”. На годишно заседание, 16 януари 1876 г, за книгохранител е избран Петко С. Вълнаров.
Инициатори за възобновяване на читалищната дейност са учители. През учебната 1878/1879 г. Георги Згурев, Павел Каракулаков ( избран за библиотекар ) и Димитър Теодоров са свикали тесен кръг от граждани на събрание, в което решават да подновят дейността на читалището „Съгласие”. В архива на читалището няма протоколна книга за времето от 1878 до 1881 г., сведения за този период са черпени от читалищни членове и настоятели, от няколко запазени читалищни кореспонденции и главно, от личните спомени на председателите му Георги Згуров (1878-1879 г.) и Павел Каракулаков (1879-1881 г.). Згуров пише, че през един празничен зимен ден на 1878 г. е избрано настоятелство и съставен протокол и по този начин отново е даден живот на някогашния умствен център в Разград, читалище „Съгласие”. По това време се възобновява и Женското дружество в града. Щом се възобновява дейността на читалището, настоятелството се разпорежда да се изпишат вестници и списания, за да се уреди един вид читалня. Павел Каракулаков дава сведения за живота на читалището и за времето от 1879 до 1881 г., когато по негова инициатива се свиква читалищно събрание и са дадени друга цел и насоки за развитие, съобразно новите условия – всестранно интелектуално развитие на членовете и гражданите. Читалището е преименувано от „Съгласие” на дружество „Развитие” (втората половина на 1879 г.). Каракулаков пише, че „при дохождането му в Разград, не е намерил нито един от старите учители, а читалището „Съгласие” се е представлявало от един разглобен шкаф в учителската стая, с разбити прозорци и разхвърляни в него прашни книги. Книгите на читалището били раззети и по липсата на библиотечен каталог, не могли да се съберат”. Каракулаков е библиотекар само няколко дни, тъй като училищното настоятелство взема решение читалището да продава книгите (учебниците) за учениците, работа която трябва да се върши от библиотекаря, но той отказва. С продаването на книгите се натоварва Згуров.
След завършване на читалищното здание (1890-1891), читалищните настоятелства започват строга системна насока на дейност, за да се получават постоянни приходи, с които да се посрещат разноските на читалището, в т.ч. за увеличаване книгите в библиотеката. „В средата на читалнята имаше голяма кръгла маса за вестниците, а библиотеката се помещаваше в два шкафа откъм източната и един откъм южната стена на читалнята. Околовръст на западната и северната страна бяха наредени дълги маси за списанията: „Мисъл”, „Българска сбирка”, „Демократически преглед”,” Художник”, „Мир Божий”, вестник „Европа”, вестник „Иностранной литературый”, „Нива”, „Илюстрасион” и др. Тук всеки ден се виждаха хора седнали край масите да четат….Въпреки превратностите на съдбата, в нашия град имаше нещо, което не оставяше хората да униват и да погасне живият живец на живота. Това бе читалището.Читалището просвещава и открива на людете богатството на идеи,образи,мисли, знания. Чрез книгите ние разкриваме и откриваме себе си и света, растем духовно. Защото в книгите е вложено безсмъртието на душата, речниковото богатство на нашия език, те са памет на миналото, тласък към бъдещето, гаранция за духовен растеж.” (Миндов, Христо. Повест за родния град, Разград, 2005, 54 с. )
Книжното богатство е оказало голямо влияние за формиране на много ученици от столетната Разградска гимназия като личности, сред които са: писателят Антон Страшимиров, литературният историк и критик проф. Боян Пенев, литературният критик Малчо Николов, писателят Христо Миндов и много други. Тук Антон Страшимиров като ученик ползва активно библиотеката в Разград. „Страшимиров обичаше Разград, където имаше приятели и познати, и където беше живял известно време. През 1889 – 1890 г. тук е бил учител в гимназията брат му Димитър, тогава и Антон е бил ученик в V клас. В нашето читалище, учредено от Д.Б. Хранов, Страшимиров чел руски книги и списания и се ползвал от тогавашната библиотека. Тук той за пръв път бил закърмен от руската напредничава литература... В Разград за пръв път се пробужда творческата наклонност у Антон Страшимиров и той почнал да пише стихове. Той обичаше Разград и поради баба си по майка, разградчанка, от която е слушал в детинството си хубав български език” (Миндов, Христо Димов. Творци на словото: Спомени и характеристики [за Т. Г. Влайков, Г. П. Стаматов, А. Страшимиров, М. Неволин, Р. Стоянов, Н. Ракитин, Гео Милев, Людмил Стоянов, Ц. Церковски, Г. Бакалов]. С., 1953, 40 и 42 с.) По-късно литературният критик Малчо Николов в спомените си за Разград пише: „Той бе стар град с ниски къщици, но уредени по градски… освен това имаше военен арсенал, пехотински полк, гимназия (заедно с прогимназията), петокласно девическо училище и голям брой чиновници и адвокати. Затънтен, но оживен град, с будно население, общително, гостоприемно и учинолюбиво…. И най-важното за нас, учащите се – богата библиотека и читалище, което почти всеки ден посещавахме. Предприемчиви и любознателни хора бяха се погрижили да уредят една читалня, каквато в тия времена беше рядкост: там се получаваха и бяха наредени за четене освен всички български, но и руски дебели списания като „ Божий мир”, по-после “Современный мир”, „ Образование”, “Русское богатство”, “Русская мысль”, френското “Илюстрасион”, които ние разгръщахме и се мъчехме да четем. Читални се уреждаха и в самата гимназия”. (Николов, Малчо. Житейски и литературни спомени. С., 1962,52-53с.).
Антон Страшимиров в един късен спомен да пише, че читалище „Развитие” е още само едно мизерно полукафененце – получиталня в градския квартал „Вароша” и читателите в него си поиграват и на табла. Но дори при тази характеристика на разградското читалище, която той прави, руската класическа литература, която чете в библиотеката, му повлиява да напише първите си стихотворения в Разград. Съвсем друга картина рисува за библиотеката десетина години по-късно Малчо Николов, учител и литературен критик: “Нищо друго обаче не ни подтикваше към самообразование и развитие тъй силно, както читалището „Развитие”, което посещавахме почти всеки ден. Предприемчиви и любознателни хора бяха се погрижили да уредят една читалня, каквато бе рядкост за това време”. (Николов, Малчо. Житейски и литературни спомени. С., 1962,174 с.). Той разказва още, че когато е учител в родното си село Зараево, идвал пеш в Разград, за да си вземе книги и списания за четене. Христо Миндов ще напише много по-късно: “И да се изразя с думите на Горки, нашето читалище “Развитие” за мене беше университет, който попълни празнината от по-голямо училищно знание”. (Миндов, Христо. Повест за родния град. Разград, 2005, 54 с.)
Гордост на библиотеката е Велико Йорданов (1872-1944), просветен деец, литературен критик и публицист, който (1899-1907) е учител в Разградска гимназия и се занимава с книжовна и активна читалищна дейност. Един от най-значимите му трудове, който разградската библиотека притежава, е „История на Народната библиотека в София: По случай 50-год. й: 1879-1929”, София, 1930.
От 1903 до 1908 г., Анастас Изворов е председател на разградското читалище „Развитие”. За дейността му видният общественик и книжовник Велико Йорданов пише: „Личността, която представляваше по него време читалището, бе Анастас Изворов, богато надарен, здрав и корав българин, със своя приветлив нрав, със своята култура привличаше и сдружаваше около себе си всички, които имаха участта да живеят в Разград. И Разград, както по-рано, тъй и сега, изпъкваше, напук на лошата мълва, като един от най-живите и напредналите в културно отношение наши градове.” (пак там в: Юбилеен сборник…)>
След честване на 35-годишнината, читалище „Развитие”, се превръща в още по-ярко огнище на знания и център на културния живот в града. Читалището подпомага самообразованието на много млади разградчани. В неговата библиотека четат упорито и допълват своите знания писателят Христо Миндов, литературният критик Малчо Николов и др. Христо Миндов си спомня за това време: „Хубавото, което имам от родния град, то са книгите от библиотеката на разградското читалище „Развитие. В онова време библиотекар беше (почетна длъжност) основният учител Георги Панов. Той досети моята книжовна любознателност и ми предостави да ползувам библиотеката. Библиотеката стана за мене университет” (Миндов, Христо. Повест за родния град, Разград, 2005, 159 с.)
Книжният фонд на библиотеката нараства и тя става една от най-богатите за времето си. Уредена е хубава читалня, в която се получават всички български списания и вестници и много руски и френски. Читалището няма средства да поддържа платен библиотекар, но ученолюбиви и будни граждани, предимно учители, дават доброволен труд и развиват голяма просветна дейност. Библиотекари са Цани Генчев, Велико Чиплаков, д-р Георги Панов, Борис Аврамов, Илия Пенев, Кръстьо Иванов. Изпълнявайки преките си задължения, през почивните и в празничните дни раздават книги, уреждат сказки, вечеринки. Поради увеличен брой на книгите и списанията, настоятелството назначава първия платен човек – Петър Ангелов Бобев, който е прислужник, библиотекар, домакин, събирач на членския внос (1901 - 1920 г.).
В Устава на разградското Читалище „Развитие” от 1886, чл. 1 е записано, че целта на читалището е „всестранното просветяване и сближаване на членовете и въобще на гражданите и образуване на един фонд”, а в чл.2, т.б се уточнява, че „просветителни средства са: образуване на библиотека, купуване вестници и държание научни сказки”. В състава на настоятелство, избрано за водене делата на читалището, освен председател, подпредседател, касиер и деловодител, влизат библиотекар и още двама допълнителни членове. Задължение на библиотекаря е да реди и пази в порядък читалищната библиотека и всичките вестници. В чл. 23 на разходната част на бюджета са предвидени средства за набавяне книги и вестници за библиотеката. Активното участие на членовете на Настоятелството в работата на библиотеката е видно от записания в чл. 25 текст: „…за обогатяването на библиотеката съгласно предвидените в бюджета суми, Настоятелството представя на удобрение във всяко обикновено събрание списък от разни полезни и нуждни за копувание съчинения.” Настоятелството упражнява и контрол като проверява, както сметките на прихода и разхода на читалището, така също и да са в ред и порядък книжата, книгите на библиотеката, вестниците и инвентарните вещи на читалището.
В Устава на Читалището, приет на 31 януари 1901 г., е записано, че „целта на читалището е всестранното умствено и нравствено развитие на гражданите и членовете му”. За постигане на тази цел, читалището урежда и поддържа библиотека, като доставя ежегодно книги по всички отрасли на науката, литературата и изкуствата; получава списания и вестници, урежда публични сказки, дава театрални представления, концерти, литературни вечеринки и др. Настоятелството е длъжно да купува книги, одобрени от цялото настоятелство и вестници за читалището, одобрени от обикновените главни събрания. Библиотекарят реди и пази читалищната библиотека, както всичките вестници и списания, държи списъка на книгите и регистъра, в който членовете се разписват за получените библиотечни материали, библиотекарят управлява библиотеката по правилник. В Правилника за вътрешния ред на Читалище „Развитие” от същата година, първият раздел е отреден за читалнята. Там е посочено, че е отворена всеки ден, лятно време от 6 сутринта до 10 часа вечерта, а зимно време - от 7 часа сутринта до 10 часа вечерта и входът е свободен само за членове на читалището. На посетителите се забранява да пишат, подчертават, драскат или късат вестниците и списанията, да четат на глас, да говорят, да се разхождат или извършват други действия, които смущават четящите, неприличното стоене и с шапка на глава, при четене на вестници да държат повече от един, оставените на масите вестници и списания и други да се изнасят вън от читалищното помещение. Предвидени са санкции за нарушителите от „забележка” до „отстраняване”. В Раздел трети са посочени Правилата за работа на библиотеката. Тя е отворена за членовете три дена в седмицата, по един час всеки ден, предварително обявен за даване на книги. Получателят на книги от библиотеката се подписва в специална книга, а при връщане - библиотекарят е длъжен да се подпише. Не се допуска вземане на повече от два тома, при срок за заемане 15 дена. Ако читателят изгуби книга или я повреди, заплаща стойността й, а ако забави връщането й, плаща по 10 ст. за всеки просрочен ден. Книгите от библиотеката могат да се дават само след подвързването им, всяка книга трябва да има залепен лист с най-важните правила, които да се спазват при четенето. Редките и ценни книги не се дават за четене, освен в читалнята, вестниците и списанията постъпват в библиотеката след пристигането им. Библиотекарят докладва за четените през цялата година книги на годишно събрание.
В Устава на Разградското читалище, утвърден от Министерството на вътрешните работи и народното здраве със заповед № 880 от 24.ІІ.1925 г., главната цел е „да буди у гражданите на град Разград интерес към четене и способствува за тяхното научно, нравствено и естетическо развитие”, като за постигането й, читалището урежда „библиотека с публична читалня”. Всички членове имат право да вземат книги от читалищната библиотека за домашно четене. Регламентирани са ясно правата и задълженията на библиотекаря, който се грижи за уредбата на библиотеката, за планомерното ползване на членовете от библиотечния фонд, завежда библиотечния инвентар, азбучния, систематичния и други каталози, води разписките за взетите за домашно четене книги, всяко тримесечие и в края на годината представя на Управителния съвет подробен доклад за състоянието на библиотеката и читалнята, отговаря за изгубените книги, в случай че не може да посочи виновните лица и носи административна отговорност. Канцеларията на читалището се управлява от библиотекаря, секретаря и касиера, които се намират под непосредствения надзор на председателя, книжата с библиотечен характер се приподписват и от библиотекаря, а тия с финансов характер – и от касиера. Предвидени са средства за купуване и подвързване на книги, списания и вестници. В Устава се уточнява, че читалищният праздник е на 1 ноември.
Още от първия ден на създаване на библиотечната сбирка дарителството е исторически факт. Първите дарители са всички известни разградски възрожденски просветители – учители, лекари, състоятелни граждани и др. Имената на дарителите днес трудно може да се изброят, защото не всички са известни поименно. За първи път във в. „Право”, брой 25 от 28 август 1872 г. се среща името на г-ца Д. Н. Икономова, правеща дарение за градското читалище „Съгласие”. Вероятно става дума за Дочка - първородната дъщеря на Станка и Никола Икономови, която подарява на читалището, отпечатаното в Русе списание „Слава”. Вероятно сред дарителите са Никола Икономов – Жеравненеца с неговата книга „Земледелие” или с книги от библиотеката, която без съмнение семейството притежава и съпругата му Станка Николица Спасо-Еленина, с побългарените от нея „Две прикаски за славните жени и за Аза Человекомразеца”. Сред дарителите са авторите Стефан Попов Илиев и Димо Хранов с труда им „Словар французко-българско-турски за най-употребителните думи”, Андрей Цанов дарил 4 педагогически книжки „Напредък”, Георги Кърджиев - книгата „Мирчо и Вълчо или кой що струва – това и намира”. Първият председател на читалището дарява с автограф „На Разградското читалище „Развитие” от Д. Хранов” годишно течение на Любен Каравеловото списание „Знание” за 1875 г. А когато през 1904 г. се отбелязва тържествено 35-та годишнина на читалището, подарява книгата си „Спомени за генерал Гурко от време на Освободителната война с портрета му”, излязла през 1902 г., с автограф „На Разградското читалище „Развитие” от автора”, както и сумата от 200 лева, твърде солидна за онова време.